История на ранните български училища

[…] По много и съвсем обясними причини, най-древната история на българите тепърва ще се пише. Истина е, че историята ни е натоварена с безброй клишета и лъжливи факти, които поне през последните 70 години трябваше да обслужват идеологически доктрини, които не се интересуват от истината. Със сигурност можем да кажем обаче, че образованието у българите в древността не е било безлично и неорганизирано. В крайна сметка, на древно-български език думата „орда“ означава ред.

Образованието в този период безспорно е било функция на семейството. Българите са имали своето разбиране и тълкуване на заобикалящия ги свят, съобразени с религиозните им схващания. Идеята за образование и възпитание на младото поколение е била свързана с предаването на тези религиозни разбирания, отразени във фолклора и ежедневния бит. Този образователен процес се е случвал безспорно в семейна среда, чрез предаване на опита от старото към младото поколение.

Родителите са обучавали децата си според собствените си разбирания за добро и зло – морални категории, предавали са им практични умения, които са нужни за живота им на възрастни. Всичко, от домакинството до военните умения, е било стриктно и систематично предавано от родители към деца и очевидно това обучение е било качествено, след като в края на V век българите се настаняват и остават трайно в земите на юг от река Дунав.

Писмените източници за живота на българите в късната античност и ранното средновековие са малко, но археологическите разкопки на старите им поселища хвърлят светлина над факта, че те са били носители на висока материална култура, развито стопанство, търговия, инфраструктура и военно дело. Можем да добавим, че за нуждите предимно на търговията, в този период българите са използвали „чертите и резките” – писмени знаци от т.н. руническо писмо, с които са се отбелязвали определени неща.

Образователната традиция в българското семейство се запазва и след установяването на българската държава през 681 г. Очевидно, до покръстването през 865 г., българските младежи са били възпитавани в религиозно-митологическите, езически вярвания на своите родители.

Друг е въпросът, че християни в териториите заселени с българи е имало и преди тяхното идване, а освен това, тази общност расте прогресивно по време на изграждането на българската държава. Няма да коментираме тук въпроса с Покръстването, както и причините, довели до този акт, но със сигурност трябва да отбележим, че след него развитието на българската държава има съвсем друг смисъл, посока и цел. Все пак е добре да се отбележи, че дори в така наречения езически период на Първата българска държава, много от каменните надписи (изписвани на гръцки език), като тези край с. Чатлар на хан Омуртаг, Търновския надпис, пак на хан Омуртаг, Летописа на хан Маламир от 836 г., надписа на хан Пресиан от 837 г. и др., започват с „Кан ювиги… от Бога владетел“ – съставени по този начин, надписите едва ли са само подражание на ромейските. Историците не са единни за периода, в който протича християнизацията на българите. Очевидно това е дълъг и необратим процес, достигнал своята кулминация при управлението на Борис I (852-889).

Значителната промяна, по отношение на образователните процеси в българската държава, настъпва след пристигането в България на учениците на Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий, през 886 г. Учениците носят със себе си просветата – славянските букви, и това става предпоставка за създаването на двата известни книжовни центъра в българските земи. Двете книжовни школи – в Плиска (преместена по-късно в Преслав) и в Охрид, са ръководени съответно от Наум и Климент. Двата центъра привличат младежи от цялата страна, които биват обучавани в начална грамотност, като най-добрите ученици помагат в подготовката на начинаещите. Това е първообраз на взаимоучителната метода, която ще се практикува масово в България през годините на Възраждането.

Разбира се, в историческата литература четем преди всичко за държавната политика на княз Борис, която се изтъква като основна причина за просветителското дело на Кирило-Методиевите ученици. Безспорно ролята на Борис I е огромна и значителна, но тя се разглежда преди всичко като политически акт, свързан с укрепване на държавната власт и утвърждаване на династията, при все че историческите източници говорят преди всичко за любовта на княза към Бога и чистосърдечното му желание и посвещение към науката. Впрочем, почти няма историци, които отдават значение и на една друга, елементарна подробност, а именно, че младите християни по българските земи желаят да четат Словото Божие и да носят Благовестието по близки и далечни земи така, както им е заповядано от техния Господ и Спасител Исус Христос в 28-ма глава на Евангелието от Матей. Истината е, че не държавната политика е довела до покръстването на хиляди хора от Климент, докато той служи в областта Кутмичевица, Югозападна България. Имаме безпрецедентна жажда към познание, която е следствие от християнизацията на българите. Тайната се крие в цялостния светоглед на християнството и провокацията, която то носи към епистемологична осъзнатост на отделния индивид.

Няма образование, което може да съществува без да бъде заплащано по един или друг начин. Очевидно е, че хилядите обучавани от Климент ученици са плащали за своето обучение. Парите са идвали от семействата на тези младежи в IX век, които не са жалели средства за образованието на децата си, държавата не е дотирала това обучение. Твърдението ни може да изглежда еретично, предвид култа към св. Климент Охридски, но очевидно нито Климент би желал подобно обожание, нито имаме нужда от идеализация на този период – нужна ни е само истината. В пространното житие на св. Климент Охридски, писано през XII век от Теофилакт Охридски, четем:

Той имал във всяка енория избрани измежду другите и те никак не били малко, защото се наброявали до три хиляди и петстотин. С тях той прекарвал повечето си време и им разкривал по-дълбоките места от Писанията. А нас смирените и недостойните поради своята сърдечна доброта той ни беше направил по-близки от другите и ние винаги бяхме с него, присъствайки във всичко, което вършеше, което говореше и на което учеше чрез едното и другото. Ние никога не го видяхме да бездейства, но той или учеше децата, и то по различни начини – на едни показваше формите на буквите, на други обясняваше смисъла на написаното, а на трети нагласяваше ръцете, за да пишат, и не само денем, но и нощем, или се отдаваше на молитва, или се занимаваше с четене, или пък пишеше книги, а понякога в едно и също време вършеше две работи: пишеше и преподаваше на децата някакво знание, понеже знаеше, че безделието е учител на всяко зло, както е казала чрез един от своите служители мъдростта (Сирах 33, 28), учителката на всяко добро. Затова и неговите ученици били най-добри от всички по живот и по знание. Наистина необходимо е било така добре насадените и така грижливо поливаните да пораснат с Божия помощ (1 Коринтяни З, 6-7). От тях той поставял четци, иподякони, дякони и свещеници. Във всяка област той си служел с триста ученици без техните помощници и те не плащали нищо на княза, но служели на Бога и били определени нему да плащат или по-скоро да му се отплащат. Тези дела извършил Климент в продължение на цели седем години.“

Редно е на следващо място да напишем няколко думи за „Златния век“ на българската писменост и култура. До нас е достигнало само едно произведение на Черноризец Храбър, вероятно писател от обкръжението на цар Симеон Велики. Днес са открити над 70 преписа на „За буквите“, на много места в славянските държави. Ето пасаж от този важен писмен текст, свидетелстващ за българското образование през X век.:

Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е създал буквите и превел книгите, или в кое време?“, то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.“ И ако попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса българския княз, и на Растица моравския княз, и на Коцел блатенския княз, в годината 6363 от създаването на света.

Очевидно е, че и в това бурно време, визираме царуването на Симеон Велики, образованието по българските земи е ставало с прилежание и с особено внимание към историчността. Афинитетът на българите към историята е пословичен и наистина има защо да е така, предвид богатата ни, изпъстрена със събития, многовековна история. Въпросът е, че през X век стремежът към това да се помни и знае историята е свързан с разбирането, че народ, който иска да има бъдеще, трябва да познава добре историята си, за да се учи от грешките и успехите на предците си, както и да предава на поколенията след себе си знанията, трупани през годините назад.

Макар до неотдавна периодът на управление на цар Петър (927-969), Симеоновия син, да бе именуван от българската историография „Упадък на българската държава“, се питаме – какво упадъчно има в това да бъде установен 40-годишен мир, след непрекъснатите войни по времето на цар Симеон? При все че отшелничеството и богомилството процъфтяват по време на цар Петровото управление, църковните и манастирските училища работят на пълни обороти. Изучава се църковно писане и четене, като определено манастирските училища дават по-класно образование, заради факта, че там се изучава и теология, преписват се и се изучават житията на светците.

След почти две столетия византийско владичество (1018-1186) българската държава е възстановена. Образованието в българските църкви и манастири е възобновено. Основните предмети са четене и писане. В обучението за ограмотяване се използва буквослагателният метод – буква-сричка-дума-изречение. Характерно за началния период на образование във Втората българска държава е, че обучението е бавно и много прецизно, защото е индивидуално. За целите на обучението по писане са се използвали дъски намазани с восък и бъзова чернилка. Смятането е било слабо застъпено, учат се и черковни песнопения.

Редно е да споменем за периода на Второто българско царство известната Търновска школа от първата половина на XIV век, на Теодосий Търновски, която функционира не без подкрепата на цар Иван Александър. Това своеобразно средновековно училище е било силно подвластно на исихазма, чийто ревностен последовател е именно Теодосий. Бъдещият български патриарх Евтимий е от най-известните ученици на Теодосий Търновски. Именно той е основател на църква и манастир край Търново, наречени „Св. Троица“, които се превръщат в мощна книжовна школа, из която излизат даровити писатели като Григорий Цамблак, Киприян, Владислав Граматик, Димитър Кантакузин, Константин Костенечки и др. В школата се извършва изключително важна работа по установяване на правилата в правописа на български език. Освен това се превеждат богослужебни книги, пишат се похвални слова и жития на светци, такова е житието на св. Петка Търновска. Произведенията на Търновската книжовна школа, някои от които са и с изключително висока ювелирна стойност, без съмнение са важен източник за средновековната българска литература. Забележителното и в този период от българската история е, че образованието не е нарочна държавна политика. Младежите, обучавани в прицърковните и в манастирите училища, са придобивали грамотност, която е имала значение за реализацията им като писари в царския двор, но това далеч не е била единствената цел на всички изучили се. Очевидно от писмените паметници е, че произведенията на средновековните писатели са носили силен патриотичен заряд, още повече заради надвисналата опасност от задаващия се от Мала Азия противник – османските турци.

Османското робство е интересен период по отношение на образователните процеси в българските земи. Това, което прави впечатление във връзка със запазването на българите като народност в този период е фактът, че основна роля за съхранението на самосъзнанието играят две важни институции – семейството и църквата. Тези две институции устояват заради вечните трансцедентни ценности на християнството, което е техен фундамент и същност. Макар българите да не са представени чрез третата официална институция – държавата, те оцеляват, което само по себе си доказва, че етническата, централизирана държава не е основна предпоставка за съществуването на един народ.

Във вековете на робството, а може би и точно заради него, българското семейство е сплотено и консервативно. Много историци биха го нарекли патриархално, но ако това означава, че съпругът и баща е глава на семейството, според християнските принципи и ценности, то определението е вярно. Останали в собствените си поселища и землища, като рая (стадо), задължени да плащат данък на султана, който е и върховен собственик на земята, според османските закони, българите се сплотяват и мобилизират, за да запазят семействата си и това, което са считали за най-ценно свое притежание – земята. Някои семейства са обработвали повече от една „бащина“ (бащина – около 100 декара), като понякога става въпрос за 1200 декара обработвани от една фамилия. Разбира се, тази земя е била собственост на върховния господар – султана, но е факт, че тя е можела да бъде предавана в наследство от баща на син. Казано просто, това е наследствена ангария, от която османците са имали огромна полза, заради събираните данъци. Реалният живот е изисквал практични умения, както впрочем и сега, които децата са получавали в домовете си от своите родители. Без значение дали бащата е обработвал бащина в селските райони, дали е бил занаятчия в града или търговец, синовете му са били с него на нивата, в работилницата или дюкяна. Децата не са били обучавани само на земеделски труд или занаяти. Вечер край софрата или зиме край огнището, малки и големи са слушали разказите на най-възрастните, чрез които са им били предавани традициите на предците.

В същото време, в манастирските и прицърковните помещения (наричани килии), са възниквали т.н. килийни училища, поне до XVIII век, след това има и частни килийни училища. Съществуват и таксидиотски килийни училища. В тези училища са се изучавали четене, писане, приложение и отложение (събиране и изваждане, като знаците „+“ и „-“ не се използват. Другите аритметични действия, умножени и деление, „ръкам“ са се изучавали по-слабо. Ако някой е знаел таблицата за умножение, е бил наричан „философ“, и църковно пеене. През ХVІІІ век килийни училища разкриват и частни лица, т.н. „граматици”. Те обучавали децата по домовете си. Използваните средства в процеса на образование са били твърде скромни, а някои дори стряскащи за съвременното общество – панакида (намазана с восък гладка дъска, върху която учениците се учели да пишат с пръчица със заострен край), дивит (метална кутийка с две отделения за чернилница (мастило) и за пера), „телеграф“ (дълга сопа за въдворяване на ред), фалага (дървен уред, с който стягали краката на провинилия се и го биели с пръчка по стъпалата). Фалагата е използвана и във възрожденските училища. Обучението в този период е индивидуално, като „граматикът“ (даскалът) възлага задачи на учениците си, които те трябва да изпълнят. Училищата на таксидиотите (пътуващи монаси) са били разкривани в различни селища, като обучението в тях е струвало различна сума пари, до 3000 гроша годишно, които били прибирани от монасите и предоставяни на манастирите, които те представляват. Очевидно е, че монасите са продавали знания, за да финансират своите обители. Обучението в тези училища е продължавало между 3-4 години, режимът и дисциплината – строги и безкомпромисни.

От историците е прието за начало на Българското възраждане да се смята написването на „История славянобългарска“ от Паисий Хилендарски през 1762 г. и има защо.

Из „История славянобългарска“:

Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са живели и прекарвали. За нас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.

Известни са около 50 преписа на Паисиевата история, като първият от тях е дело на котленския свещеник и килиен учител Стойко Владиславов, бъдещия врачански владика Софроний. По това време в българските земи започват дейност и т.н. елински (елиногречески) училища. В тях се изучават философия, богословие, старогръцка литература, физика, математика. Българският език се ползва рядко в тези школа, логично основен език е гръцкият. Първите две елиногречески училища открива в Сливен (1810) и Котел (1812) даскал Андон хаджи Кринчу, известен още като даскал Андончо. Най-видният елиногречески учител у нас, наричан още учител-елинист, е Райно Попович от Жеравна (1783-1858). В неговото училище в Карлово се преподават риторика, поетика, география, философия, математика. То има две отделения – елементарно, което дава начална грамотност и елиногреческо. Елиногреческо училище се открива и в Смирна от Константин Фотинов. В него той прилага известната вече в гръцките училища взаимоучителна метода.

След 1821 година у нас се откриват и първите елино-български училища. Те надграждат първоначалното училище и застъпват изучаването на древната славянска култура. Това развитие на нещата е напълно закономерно. Първото елино-българско училище се открива в Свищов през 1815 година от Емануил Васкидович. Впоследствие подобни училища са разкрити в Сливен, Карлово, Смирна и на други места. Обучението в тях се води на български език и поради тази причина те се определят през Възраждането още като „словено-болгарски”. Няма как да не подчертаем, че тези училища са практическо изражение на желанието от страна на българските родители децата им да получат добро образование.

Българските училища в епохата на Възраждането не са държавни – подчертаваме това дебело. Освен това, тези училища не са самоинициатива на даскалите в тях, както често се твърди или косвено се подразбира от познатата историческа литература. Фактът, че българските семейства обединяват своите икономически усилия, за да закупят нужните книги и пособия за учебен процес, както и да плащат за даскали, е свидетелство за осъзната необходимост от образование. Възрожденци не са само даскалите – те са наемна работна ръка на родителите, които за нас са истинските възрожденци. Още повече, че организацията на учебния процес е била под прякото ръководство на родителите, като някои от тях, преди всичко, не са пращали децата си в школата, а са плащали на даскалите за индивидуално обучение, под пряк родителски надзор. Такъв например е случаят със свищовския търговец Иваница Хаджиконстантинов, който не е изпратил сина си във възрожденското училище, но е плащал на даскалите Емануил Васкидович и Янко Мустаков да му преподават в дома. Синът на Иваница Хаджиконстантинов е Алеко Константинов – Щастливеца.

Училища в българските земи се разкриват и чрез щедрите дарения на търговци от периода на Възраждането. През 1835 година в Габрово е открито училище с паричната подкрепа на Васил Априлов и Николай Палаузов. Без да си позволяваме своеволни интерпретации и квалификации за характера и устройството на това училище, предпочитаме да насочим вниманието ви към реалните исторически документи от епохата, които хвърлят светлина за идейната рамка, целта и смисъла на подобно начинание.

Из писмо на Николай Палаузов и Васил Априлов до Габровската община:

Прежде време бяхме писали в Букурещ на съотечествениците наши господа братя Мустакови и хаджи Бакалоглу и Ниделкович заради намерението си, що имахме тука, за да составим в отечеството си училище или школио, и им преставихме нашето мнение тако и стечение, тоест помощта, що ся обещаваме на школиото. И така са познахме помежду си с писма заради това богоугодно дело, за което и с последню тяхно писмо научихме с голямо благодарение, какво и вий сте показали голяма ревност и прилежание за това общо школио на отечеството ни… Но за да са не бави работата на школиото, потребно ест най-напред да призовете жителите общо и единомислено, да изберете трима епитропи на школата, които да поемат управлението, тоест разходът, собирането на парите и плащането и ощи щото е нужно, да държат добър счет за колкото земат. Сас такъв начин, като от сяка година в едно време да придават счетат на отчетниците и на онези що са спомоществователи, за да видят колко пари са влезли и колко са са похарчили… Понеже школиото требова да има кондика за разни помощи, затова направихме една книга, запечатана с нашите печати и в нея записахме своеручно секи по две хиляди гроша що обещаваме сяка година, и днес я провождаме в Букурещ на г. братя Мустакови… Молим общо братята ни да изберат за епитропи честни хора, колкото възможно прокопсани; най-паче чуваме да се намерва там един йеромонах нашенец, прокопсан, който ест нужен да се намеря междо епитропите, за да ги ползува със советат си и да ги наставя…

Покорни слуги

Николай Палаузов
Василий Априлов
Одеса, 16-го августа 1833

Подобни важни исторически документи ни дават представа за начина, по който българите са организирали своите училища през Възраждането. Ясно е, че се даряват пари от основни меценати, но тяхното желание е в каузата да се включат колкото е възможно повече българи – така и става. Основен акцент дарителите поставят върху строгата отчетност, за тях е важно парите да се усвояват целенасочено за дейността и нуждите на училището. Препоръчва се още в училищния съвет да се включат честни и успешни в попрището си хора. Смятаме, че всичко това е достатъчно, за да може едно частно училище, каквито впрочем са всички училища във Възрожденска България, да работи дълго и успешно – и наистина е така. В Габровското училище практически се прилагат идеите на един друг бележит възрожденец – д-р Петър Берон, автора на т.н. „Рибен Буквар“. Става въпрос за „Бел-Ланкастърската метода” или както е позната сред даскалите по онова време – „взаимоучителна метода“. При тази методология, учителят работи само с най-големите и най-напреднали ученици, като те от своя страна прилагат идеите на учителя си сред по-малките ученици. Това освобождава време на учителя и дава възможност за образоването на повече деца, за по-кратък период от време.

През 1846 г. в Копривщица отваря врати първото класно мъжко училище. Негов основател и главен учител е Найден Геров, който след като завършва Ришельовския лицей в Одеса, решава да открие класното училище в родния си град. Като възпитаник на руско училище, Найден Геров урежда школото си по примера, който е видял в Одеса. В училището на Найден Геров се изучават следните предмети: В първи „чин” (клас ) – пространен катехизис, начални познания от словесните науки, кратка всеобща история, начала от алгебрата, начала от геометрията, начални познания по физика, гръцки език, четене и писмо на турски език. Във втори „чин” – кратка свещена история, краткий катехизис, първа част на българска граматика, землеописание, въведение във всеобщата история, аритметика до дробите включително, четене и писане на гръцки език, пение. Трети „чин” – четене и краснописание, свещена история, начало на българската граматика, четирите действия по аритметика, землеописание. Във всички класове се учи гимнастика. Впоследствие, Найден Геров организира класното епархийско училище в Пловдив, с цел да се противопостави на гърцизирането на българската общност в града.

В периода на Възраждането се откриват и няколко класни девически училища, като най-известните са тези в Плевен (1840), Габрово (1862) и Стара Загора (1863). Такива училища са разкрити още в Русе, Пловдив, Казанлък. Програмите в девическите училища не се различават особено от останалите класни училища, с изключение на това, че е намален броят на часовете по физико-математическите предмети, за сметка на повече часове по ръкоделие, анатомия и педагогика.

Факт е, че в периода на Възраждането няма единен център за ръководство на българските училища и въпреки това, родителите са се самоорганизирали и обединявайки усилията си организират над 1500 частни училища. Всяко селище, всяка община урежда училището си съобразно своите разбирания и според подготовката и качествата на учителите. Учебните планове и програми не са унифицирани. Училището е толкова добро, колкото добри са учителите в него, именно затова обществеността в конкретните населени места се надпреварва да привлече най-добрите учители. Съвсем естествено, тяхната цена е и най-висока. Това ясно демонстрира разбирането на българите преди национализацията на образователното дело у нас, че образованието е пазарен продукт, за който трябва да се плаща. Тези, които плащат, определят и правилата. Днес, за огромно наше съжаление, няма частни училища като тези в периода на Българското Възраждане.

‍